02
окт
2016

КАРЪЦИ - небуквално бягство

Явно ще бъде черно-бял филм. Значи ще бъде за социализма или за „постсоциализма“. Странно, че ми хрумна това, след като един черно-бял филм може да е всякакъв и за всичко. „Каръци“ разказва за Коко и Елена, които са ученици в провинциален град. Коко живее само с лудата си баба. Елена – само с майка си, която е алкохоличка и води възрастни мъже вкъщи. Коко е влюбен в Елена. В града идва да свири рок група. После на концерта всичко става ясно. Историята е доста предвидима.

„Каръци“ е по-скоро смешен и красив, макар и странно и сиво красив, отколкото интересен. Който се е разхождал малко повече из нетуристическа провинциална България, знае защо няма как да има интересен сюжет. В интересен разговор с Георги Дюлгеров след прожекцията той каза, че филмът е далеч от буквален, че е стъпил върху дадена реалност, но витае някъде над нея. Образите са сборни образи за даден прототип. Донякъде това е очевидно, но не смятам, че е напълно точно. Този свят, подобно на героите в него, постоянно се прекатурва от сивотата и трагикомедията на България на малките градове и села към фино сюрреалистична застиналост и безформеност, която може да е навсякъде. Сцените с движение са само две - как един учител маратонец гони Коко, който е откраднал стотинки за концертен билет от първолаците,  и как бандата е на път в микробуса си заедно с две момичета, които след десетина секунди слизат на едно празно кръстовище и тръгват бавно пеша някъде в нищото.

Всичко останало е поредица от пространства, които създават потискащото усещане за кутийка с четири стени, даже когато камерата е някъде навън. Целият този провинциален свят е една кутийка, от която няма излизане, дори да си селска рок звезда на турне. Това е постигнато по-умело може би от всеки друг скорошен български филм, който е засягал подобна тема. Градчета без център. На сцена групата не знае в кое селище е. Влакови линии, приклещени от плътни редове пустеещи къщи, баскетболно игрище, затиснато от панелки. Читалища, класни стаи, изоставен строеж. Даже когато едно момиченце седи на ръба на един покрив, пред нея не се открива далечен хоризонт. „Много е сиво“, казва Елена, която седи до нея. Това е сивотата едновременно на посткомунистическа България и на смущаващия нереален микрокосмос, който филмът създава. Филмът елегантно слива двете в един затворен безпространствен свят, който залита точно толкова леко от усещането за нормалност и законите на логиката, колкото да позволи на зрителя да го види като коментар над заобикалящото ни, а не изцяло като метафора. Трагикомедия с елементи на абсурд, но всъщност преди всичко е заложено на комедийното, което постоянно разсмиваше цялата зала.

Наизбежно в главата ми изниква паралел с брилянтния Dead Man на Джим Джармуш (също черно-бял, предполагам, по сходни съображения), в който Джони Деп скита из едни беззаконни и времепространствено изкривени места, сред които колкото повече се движи, толкова по-тесен и безизходен става светът около него, докато най-накрая една лодка не го отнася полумъртъв някъде в нищото. Джармуш беше определил филма си като acid western. „Каръци“ е може би acid romance. Има любов, но мацката, вместо да се трогне или усмихне от романтичен жест, казва „аре хои си“. Има страст, копнение, секс и разочарование, но няма щастлив край, и въобще няма никакъв край, нито някакво развитие. Предимно има смях. Каръшка работа. Разликата между двата филма е, че в „Каръци“ ситуациите на абсурд и на тъжно глухо ежедневие внимателно се редуват и припомнят на зрителя, че всичко на екрана е българското тук и сега и ни е до болка познато.

Например сцената, в която Коко и двама негови приятели спират едно по едно децата от началното училище, да им вземат стотинките, за да платят концерт, е абсолютно едно към едно с история, която ми е разказвал близък човек, десетина години по-голям от мен. С разликата, че той го е правил през 90-те до столичното 12-то училище, в квартала на което тогава често по улиците се гърмяли хора, хероинозависимите висели на групички по междублоковите пространства, а Слави Трифонов седял на кафе на улица „Иван Асен II” с пистолета си на масата. Познат ми е телефонът, сложен в пластмасова чашка, за да звучи по-добре, докато слушаме музика, избягали от час. Познати са ми тревата, баскетболът в квартала, безцелните вечери по улиците след училище, репликите на директора.

Подозирам, че е заложено повече на откровено смешното отколкото на абсурдното, за да може филмът да проговори повече на поколението, което всъщност изобразява. И като си помисля как безброй пъти разсмя искрено и мен, и цялата пълна зала в Дома на киното, е постигнал тази цел. Асен Владимиров ни разказа, че филмът е бил добре приет по фестивали навсякъде в Европа, и как в Русия някой му споделил, че тези каръци са страхотно сходни и като че ли са същите каръци навсякъде. Спомена и нещо за мост между поколенията. Като погледнем екипа на филма, творчески този мост е построен. Интересното за мен е дали „Каръци“ гради този мост и сред зрителите си. Дали нашите родители се припознават в директора и майката на момиченцето толкова чудесно, колкото ние се идентифицираме с каръците. Дали виждат тяхната мъничка вина за това днес България да е пълна с млади каръци. Георги Дюлгеров каза: „всеки от вас е бил карък в някакъв период”. Всеки от нас – в онази зала. В последните четири години живях в три различни страни извън България и съм съвсем сигурен, че каръщината не е някаква човешка универсалност, а по-скоро продукт на специфичен тип среда и светоусещане.

Важен е въпросът за каръците и поколенията, защото, съдейки по края на филма, има едни мъничета след нас, които не искат да са каръци. На малкото момиченце му е писнало и e някъде надалеч, вън от кутийката, докато Елена, Коко и компания оплакват младините си. Почти го очаквах да каже само на себе си „таковайте си това с вашите приказки за каръци“. Някъде измежду редиците в киносалона някой помоли Георги Дюлгеров да поговори повече за този край. Режисьорът подсказа, че това не е буквално бягство – явно не е препратка към емиграция – а метафорично такова. Отново обаче обяснението ми беше недостатъчно.

Това бягство естественият стремеж към нещо повече ли е, или гневен бунт срещу преждевременно осъзнатото безумие наоколо? Обречен жест ли е? Камъните между релсите хрускаха неочаквано силно и настойчиво за детските леки крачета. Стъпките бяха твърди и уверени съвсем не по детски. Въобще защо бягаше малкото момиченце, а учениците не? Нима е твърде късно за тях? И то ли ще спре да бяга извън кутийката, като стане гимназистка? Или е тръгнало към същата оная лодка на Джони Деп, защото няма накъде? Знам защо първата ми асоциация на български черно-бял филм е с „постсоциализъм“ – несъзнателно очаквам същата тема да се появи отново под друга форма, защото тя оставя същия въпрос неотговорен. От онова бягство на Ицо в края на „Източни пиеси“ до това бягство от каръщината само виждам от какво бягаме, но не и в каква посока. Според един от героите на Джеймс Джойс от романа „Одисей“ „най-дългият заобиколен път е най-краткият път към вкъщи“. Явно ще има да повървим още, и в киното, и извън него.


Текст: Делян Люцканов